Loading
00

Interview

Press > Interview

Дизайнерът като занаятчия Красимир Капитанов е художник и дизайнер, който успява да наложи специфичния си стил не само в проектите си – едни от най-успешните места за развлечение и забавление в родния му Бургас и в страната, но и като лично присъствие. Експресивният му, енергичен авторски почерк, любопитството и готовността да експериментира, живият му изказ представят определен тренд в дизайна на местата за развлечение, които най-бързо откликват на социалните и културни промени. Последните му проекти - клубовете Bedroom в София, Kibo Life и ресторант Loft в Бургас, завършени в края на една трудна финансова година, са резултат от опита на дизайнера в работата му с различни концепции и повод да заяви естетическите си принципи. Петнайсет години след началото на работата му като интериорен дизайнер той е наясно с предизвикателствата на професията, с психологията на обществените пространства, с нагласите на аудиторията и със собствения си креативен процес. Учил живопис в Художествената академия при проф. Светлин Русев и проф. Десислава Минчева, той се отличава с художествените интерпретации, които пространствата му претърпяват, и с усещането за hand made, за изработка, за лично отношение към материала и предмета. Заявява, че продължава да е преди всичко художник, макар и в различно измерение, с много по-голяма отговорност, много по-големи натоварвания, по-сложни взаимоотношения: „Рисувам в реални пространства, много по-мащабно отколкото на платното. Първият ти интериор? Откъслечни неща... През 96-та, когато започвах, кафетата в София и страната бяха с едни бели столчета със златни капачки по краищата - сега само в някой провинциален зъболекарски кабинет може да ги види човек. Такава беше реалността - умрели мухи по щандовете, трагедия пълна. Ние бяхме първите хора, които тръгнаха и не знаеха нито как изглежда нито демокрацията, нито модерния дизайн. Просто копаеш и каквото се случи. От друга страна се работеше по-лесно, нямаше информация, никой не беше подготвен. Всички се учехме на крак – инвеститори и изпълнители. Как живописецът стана дизайнер? Времената не бяха добри за изкуство тогава – хората, които имаха пари, даваха по 300 долара за обувки, но не и 30 за картина. Беше пълно с неразбрани, пияни, нещастни художници, на които все нещо им пречеше да се изявят. Стана ми обидно и си казах, че никога повече няма да правя компромиси с нещата, които обичам. Оттогава не съм продал картина, въпреки че имах определени успехи като художник живописец. Отказах се, защото там не исках да правя компромиси, по-добре да правя нещо друго, но не и това. Как се развиха нещата през годините, на какъв етап си сега? Машината работи вече много добре; хората ми имат доверие и всичко става по-лесно.И хубавото е, че има вече фирми, които правят нещата възможни, разбираме се само с поглед, намираме алтернатива. Това на нас ни е липсвало досега за разлика от страните, в които се прави дизайн. Там една драсканица с тебешир може да стане поредния автомобил и да печели състезания... Един визуално неперфектен проект, обаче смислен, може да стане на крака. Аз съм проектирал за 5 минути с молив на стената. И нещата се случват. Друго е този проект да го пакетираш, да му дадеш търговски вид и да печелиш от него. Това са различни неща. Повечето ти проекти са места за забавление- барове, клубове, ресторанти. Какво те привлича в тази сфера? Можеш ли да я сравниш с частните интериори? Нищо общо няма – съвсем различен тип работа са двете сфери! Определено предпочитам обществените пространства, даже съвсем целенасочено бягам от години от личния интериор, ако не е за много важен за мен човек... Аз обичам да ми се дава форма, габарити на търговската концепция: „Краси, искам да ми направиш място, в което да влизат такива и такива хора, тя да работи така и така... Как ще изглежда това?” Било заведнеие,бар, ресторант, няма значение. Влизам в тази задача и я решавам. Искаш само общата рамка? А как измисляш интериора? В много от случаите имам концепция, която нося дълго време в себе си за конкретния обект. Тя си живее в мен и си чака момента, в който пониква. Просто чакам моментът, в който да се появи човек, който да даде гаранция, че тя ще се случи. Взимам я творчески, визуално узряла, като усещане, а конкретните измерения лесно се правят. Имаш сложно отношение към дизайнерските предмети... Правейки дизайн, във всеки момент трябва да изразяваш себе си и да си честен с околните. Харчат се стотици хиляди лева и най -голямото удоволствие е, когато минеш по трудния път клиентът, който ти се е доверил, да каже: „Заслужаваше си, сега ако трябва, пак ще го направя по този начин...” Не посягам към гарантиран успех - известна лампа, маса или стол, да ги сложа и да разчитам да оправят нещата. В последните три проекта няма нито 1 кв.м латекс от магазина, нито един самоцелен дизайнерски предмет. Защото те не могат да решат принципни проблеми в интериора. Няма как модерните обувки да ти оправят проблема с наднорменото тегло! Кои предмети ти доставят удоволствие? Нищо, което купя готово, не ме радва така, както ако намеря на улицата някой „боклук”, който ме провокира за концепцията. Така беше с KIBO Life. Интериорът имаше нужда от нещо с душа, монолитно, плътно. Намерих едни греди, захвърлени на пристанището – жп траверси на 60 и повече години, обречени да изгният или да бъдат изгорени - и така се появиха масите. Не бих ги заменил за най -марковите на света. Ако някой може да каже, че това е лесно, с гарантиран успех, докато си държиш ръцете в джобовете, греши. Рискът е голям. Но станаха уникални - който ги докосне, разбира. Това е нещо, което изразява не душевността на дизайнера Еди кой си, а моята. Аз го откривам във времето, махам му праха и му давам нов живот. Мисля че така е по-честно... В някои обекти обаче тръгваш от нищо и създаваш истории... Ето сега стигаме до нещо много важно. Има неща, които могат да се купят с пари, и неща, които не могат. То е усещане, класа, време, атмосфера, всичко това за мене е много по-важно. В Loft търсехме точно това - понеже не живеем в Ню Йорк, аз тръгвам от голия бетон и ги имитирам максимално правдоподобно, за да стъпя и да се получи няква игра на време и място. С ретро часовници, уникални предмети, намерени къде ли не, стари кабели и шалтери върху стари тухли, с лакове, напукана мазилка - всичко, което създава някава илюзия. Без да е диснилендска, евтина. Малко залитнеш ли и нещата стават много сложни и бутафорни. Сложни - имам в предвид гарантирано неуспешни Имал ли си провали? Провали, крупни? Технически да, ако говорим за това, но те са по-скоро предизвикателства, които само ме мотивират и на следващия ден го правя още по-добре. Аз до последно не знам какво точно ще се случи с определени детайли, структури, материи ... Клиентът ми се притеснява „Какво ще стане?” „ -Не знам, спокойно, не знам какво ще стане, но ще стане хубаво. Изчакай, аз ако знам какво ще стане, това значи да те нахраня в Макдоналдс, а аз искам да ти предложа бутикова храна... А как измисляте имената на заведенията, ти участваш ли в тази концепция? Да, веднага ще ти кажа един случай. Първото KIBO, което преди година направихме, си нямаше име. Там определено темата, беше етно в съчетание с някакви модерни елементи, галерийно арт излъчване. И нямаме име 5 дена преди крайния срок отварям един туристически каталог и виждам Кибо - най-големият действащ вулкан в Южна Африка. Добре звучеше, има и смисъл - и така го измислих, в последния момент. Когато пътуваш, гледаш ли такива места, барове, ресторанти? Някои любими? Любими не, не ме вълнуват места или конкретен стол, маса или лампа. Мен ме вълнува цялостното усещане в нещата, общия контекст на ситуацията. А тенденциите все пак? Интересното е как правим нещата днес по нов начин. Бял интериор днес не е това, което е преди 20 г. Когато познаваш нещата, можеш да предвидиш как се върти колелото...липсата на цвят е следвана от цветни обекти, и т.н. Модата като етикет не ме вълнува. Това не е прогноза за времето да кажем – утре ще вали и който е с чадър, е модерен... Не може да сме организирано модерни. Да си модерен, значи да си хармоничен, не да тропаш дружно с всички останали, а да прокарваш пътеки. Да носиш отговорност. Няма нищо лошо да се съобразяваш с модата, ако си консуматор. Но ако си дизайнер, творец, не може да се съобразяваш с конюнктурата, нелепо е. Залагам на по-важни карти, не да вадя зайци от ръкава. Тогава нещата остават трайни. Идеалният клуб? Който формира вкус, променя манаталитета. Движен е от положителна енергия. В White House например след една година няма нищо повредено.