Articlex2

Българите мислим като еднодневки Законът за защита на паметниците на културата не действа. Както и много други. Проблемът за отношението ни към историческите сгради обаче опира по-скоро до манталитета на цялата нация, отколкото до някакъв закон, член или алинея. Изтъкваме многовековната си история, а позволяваме един тих вандализъм срещу културни паметници, с които би се гордял цял свят. Кое е по-голямото престъпление: да изкъртиш автобусна спирка или да оставиш църква да се саморазруши? Престъпление е да се унищожават паметници на културата или да се търгуват за жълти стотинки. Това е, като да се гордееш с родителите си, които си хвърлил в старчески дом... Няма нещо, което не може да бъде продадено у нас! Историческото наследство, заедно с природата и човешкия ни потенциал, са малкото ценности, с които разполагаме. А отношението на държавата се изразява в уникално безразличие. Историята го е показала – изкуство и уважение към неговите произведения, в т.ч. и архитектурни, могат да си позволят държави, които са силни машини, добре работещи апарати. Изкуството е надстройка. Изкуството е удоволствие, което една държава може да демонстрира, когато всичко останало й е наред. Нашата държавата дори и в момента да иска да направи нещо, не може. Друг е проблемът, че на нея й е безразлично. А хората мислим като еднодневки. Ако от днес започнем да вървим правилно, евентуално нашите правнуци ще могат да се радват на успехите ни след 100 години. Ние сме пластмасови мишки, не виждаме повече от върха на обувките си. В момента държавата няма възможност, тя е в колапс. Проблемът е, че когато е имала такава, се е занимавала с много "по-интересни" неща. Изходът е във всички сфери на човешката градивност и потенциал и в това да се насочат за бъдещето. Всеки да върши това, което може, и да го прави възможно най-добре, а не с идеята да се облагодетелства още днес. Леонардо да Винчи е работел върху произведенията си с такова качеството, че да могат да се гледат и след 5-6 века, а не утре да се разпаднат. Ако всеки вършеше така ежедневната си работа, нещата щяха се случат. Ние разчитаме винаги някой друг да оправи положението. Когато кървиш и трябва да ти се направи кръвопреливане, не може да си мислиш какъв шампоан за коса ще използваш. Влакът е дерейлирал, пътува към пропастта... Има много по-главоломни проблеми, които трябва да се решат днес, за да може утре да мислим за изкуство. Сега не искам да обвинявам никой, обвинявам всички, които са отговорни за близкия етап от 50 години. Навремето комунистическият режим позволи църквите да се разпаднат, защото бяха ерес. После, улисани в див капитализъм, пак не ни беше до тях. А ако трябва да коментирам казуса с античните разкопки и метрото, то световната практика е показала решението. Отнасяш се с уважение към тях, променяш маршрута и ги заобикаляш. Продължаваш по някакъв друг начин, но не и през тях! По най-отговорен начин трябва да се дава нов живот на всяка културна и историческа ценност, която бъде открита. А как да реагират обществото и медиите в случая, като има толкова интересни убийства, изнасилени, гладни и озверели хора? Когато не знаеш какво ще ти се случи след два часа? На тях не им е комфортно, а аз повтарям – изкуството е надстройка. Тази огромна измислица, която социализмът роди, че бедният художник ражда чудеса в квартирата си, ядейки сухари и копърка, е абсурдна история. Ако детето ми е болно или майка ми и баща ми не са добре, мислите ли, че много ще ми се твори днес? Излишно е в такива моменти човек да бъде много мъдър, остроумен и да дава миродавни рецепти. Умните хора трябва да вършат работата си по-перфектния начин и да не коментират излишно проблеми, които не могат да бъдат решени. Нещата са стигнали до много лош етап и не трябва да си затваряме очите, а просто да направим, каквото трябва. Всички знаем – не трябва да минаваш на червено, не трябва да караш с превишена скорост, не трябва да крадеш, не трябва да убиваш, не трябва да се гавриш с родината си... Елементарно е!